Дарин Маджаров: Създадох Уча.се, защото голяма част от уроците в училище са сложни и неразбираеми

Казвам „Добре дошъл“ на не кой да е, а Дарин Маджаров в студиото на Biss.bg. Излишно e от дълго встъпление, но да кажем все пак да кажем за хората, които искат да чуят нещо от визитката ти.  Обявен си за будител, носител си на всевъзможни награди, свързани с мениджмънт, стартиращ бизнес, предприемачество, но мисля, че най-важното е - поне аз тук бих сложил акцента - модернизираш една доста консервативна система като образователната и то в България със създаването и развитието на платформата Уча.се. Бих започнал разговора с въпроса, тъй като си активен спортист и си се занимавал както с шахмат, така и с футбол - може ли да направим някакъв паралел между спорта и предприемачеството? Връщайки се назад във времето, кое от двете ти помага повече в правенето на бизнес - аналитичността на шаха или конструктивната агресия на футбола?

И двете помагат. Според мен не си приличат, а са едно към едно. Шахът учи как да гледаш всичките фигури да си взаимодействат така, че да спечелите битката. Ти ги нареждаш по масата, така че те трябва да си помагат, за да се случат нещата. Така е и в бизнеса. Имаш екип, всеки трябва да си е на мястото, за да помага на другите максимално много. Това е идеята на шаха. Във футбола пък после ми помагаше, защото играех в средата като халф и виждах, както фигурите в шаха, моите съотборници къде се движат, какво се случва и такава ми беше ролята да правя пасовете. В бизнеса е същото - пак са хора, които все едно тичат по терена и са наредени в една обща стратегия. Затова гледаш как да направиш точните пасове към съответните хора, за да спечелите битката, следващия мач и т.н. 

За мен едното от нещата, които в България най-много се подценява, е спортът и то в ученическа възраст, когато се изграждат всички навици на младите.

Обаче, в индивидуален план какво може да вземе един млад човек, който иска да се занимава с предприемачество и с бизнес, от пътя на изграждането на един атлет? Защото екипността и работата с много хора в организацията са един аспект, но може би индивидуалната подготовка и построяване на мисленето и нагласите, които ти трябват за да стигнеш до момента, в който да събереш едни хора и да си реализираш идеята, това също е един доста дълъг процес.

Много правилно го казваш. Представи си как един атлет приема, че ще бачка 15 години напред - всеки ден ще тренираш, понякога по два пъти, и всяка тренировка ще ставаш ето толкова малко по-добър. Повече от това не става и ти си го приел.Това е нещо уникално, което се случва в главата на един спортист. Той приема, че 15 години ще бачка и всеки ден ще става една идея по-добър. Изграждайки този манталитет, след това, където и да го сложиш този човек, той почти винаги ще се справи. Има много известни проучвания в Щатите с олимпийски шампиони в някаква дисциплина, които ги взимат примерно като банкери и те се справят след няколко години и са най-добрите именно заради този начин на мислене. Така че е много правилно, да, като атлет се изгражда това мислене за дисциплина, постоянство, търпеливост, защото хубавите неща стават само с търпения и малко по малко подобряване.

По какъв начин трябва да реагираш на неуспехите и несполуките? Винаги има един момент, и в спорта, и в живота, в който усещаш, че достигаш някакъв лимит. И оттам нататък има един голям въпрос - този лимит, заложен ли е, до края на живота ми ли остава или мога да го преодолея?

Тук вече е много важно следващото умение, което трябва да се учи във времето - то е самонаблюдението. Да можеш във всеки един момент да се наблюдаваш и да прецениш дали резултатът ми е такъв, защото пет пъти поред не съм се наспал добре или не се храня в момента добре, и дали мога да променя нещо. Или, давам най-доброто от себе си и въпреки това държа едно плато отгоре. Аз имах подобна ситуация, когато в България бях футболист - като юноша играех във „В“ група. След това отидох като студент в Германия и там мислех, че съм свършил с футбола и тази мечта е заминала. Но играхме един приятелски мач нашият университетски отбор с местния отбор. Победихме ги, играх супер и тогава изскочи зад храстите един немец и каза: „Какво става тук? Идвай да играеш! Не може такова нещо!“ Отидох в отбора с тях, тренирах няколко години. Минах от един във втори отбор и видях къде ми е нивото на максимума, защото в Германия имат 13 лиги за разлика от нашите 3-4. Стигнах до пета, където поиграх, и видях, че там ми е максимумът на физическите възможности. Това е някакъв лимит на тялото - колко можеш да издържиш на конкретно темпо. Да, сигурно мога да го подобря с тренировки 15-20 процента, но от пета ще стигна
в четвърта максимум, а не както ми е била детската мечта на най-големите турнири. Така че, това си го изживях, видях докъде съм и заради тази самооценка не страдах, защото си казах - това е. Поне го изживях и се фокусирах върху следващото нещо, което е важно в живота ми.

Ти си се занимавал с футбол в Германия докато си учил.

Да.

Как ти изглеждаше тяхната спортна система, макар и да са се водили аматьори в университета. Предполагам са имали силна вътрешна лига между университетите?

Първо, играх в университетски отбор, след това продължих в други отбори от тяхната клубна система. Разбира се, аматьорски, но нивото на организация, на дисциплина, на задружност между всички тях е потресаващо. Те са толкова сплотени.и давам пример. Беше зима и валеше сняг. На следващия ден имахме контрола. И по прогнозата пак щеше да вали. Обаче, треньорите предложиха да се съберем и да изчистим терена заради срещата. Нито един човек не каза – ама, то утре пак ще завали., за какво да го правим. Всеки знаеше, че ще натрупа и няма да играем, но отидохме, изчистихме, след това ни наготвиха. И се сплотихме още повече. Нямаше нито един да измрънка и да се дразни на това нещо. Много действат като едно цяло. има дисциплина и се бачка здраво.

Нямаше ли предложение за треньорска кариера или замислял ли си се, стоеше ли пред теб това решение като естествен преход от играта към следващия етап треньорство?

Не съм си го мислил, но ме влече тази сфера и в някакъв момент по някакъв начин ще правя нещо с футбол. Или с друг спорт. Просто виждам колко е ценно за обществото, колко е ценно за хората, които се занимават за спорт, пък и аз ще се наслаждавам да видя как научил неща от опита ми в бизнеса. ще мога да ги приложа и във футбола.

В Германия, докато учеше, какво ти даде средата като актив? Защото знаем, че немците не са от най-топлите, сърдечни хора. Както ти добре каза, те са дисциплинирани, целенасочени и като цяло гледат да са максимално практични в това, което правят.

То се получи малко, че какъвто човек си, такива хора привличаш и срещаш. Аз срещнах уникални германци. Треньорът ми по футбол почти ни осинови нашата група там. През ден бяхме у тях, готвеше ни, изкарвахме си супер. Изключително топли хора срещнах. Не попаднах на този стереотип за лошите и студени немци, каквото е разбирането на хората. Почти не срещнах такива и не се сещам за такива. А какво научих от там? Аз го имах и заложено от спорта и от начина, по който съм възпитан - дисциплина и фокус върху конкретни неща, но там го видях в още по-силна форма. Пример ти давам. Ние живяхме в един кампус, когато учехме, и много не излизахме от него, понеже имахме страшно много работа. Ти ставаш и ако се разсееш за два часа през деня, почти не нищо не можеш да свършиш, така че ека полека затъваш. Петък свършваме всичко и българите сме свикнали - слагаме ризката, после парфюмче и излизаш да се забавляваш, да разпуснеш. По коридора, обаче, срещам един индиец. Той вика - къде отиваш, аз казвам – отивам малко на купон. Той продължава - а направи ли проекта, аз му отвръщам - спокойно, ще се справя с него.. И той заминава. След малко срещнах друг такъв. Той ми зададе същия въпрос и докато сляза до долу по стълбите, усещам как ми призлява, защото знаех, че ако не бачкам по това нещо събота и неделя няма как да се случат работите. Така че се върнах, съблякох се и почнах да действам. Самата среда там, понеже всеки иска да се развива, да постигне успехи, тя те движи дори в моментите, в които искаш да се отпуснеш малко. Просто, когато си амбициозен, самата среда те тегли и не ти дава да се измъкнеш. Докато го има и обратното - в среда, в която хората са по-лениви, по-мързеливи, самата тя постепенно те дърпа надолу, колкото и да си амбициозен, и ти ставаш като нея.

Да приемем ли, че ако в Германия беше учил при по-леко темпо, да кажем, и без да си даваш много зор, вероятността да отпаднеш беше доста по-голяма, отколкото да завършиш? Защото съм чувал и това, че примерно там държавните изпити са кошмарни и имаш право на два опита.

Никога даже не съм си представял, че мога да отпадна. Нямаше такава опция. Ти си влязъл с триста зора, освен това, родителите ти са дали една камара пари, защото този университет беше частен. Учиш всеки ден. Там не е като тук - през годината ходиш само на лекция, а после имаш изпит. Постоянно имаш контролни, правиш проекти. Ти, за да отпаднеш, трябва да не ти пука за това нещо изобщо и да не се стараеш. Там всички се борехме за добри оценки като студенти, а не дали ще минем или няма да минем. Всеки гледаше да попадне възможно най-напред в топ резултатите, за да може след това да бъде забелязан, да има повече шанс в следващите стъпки, когато му предстои да работи.

Добре, обаче стигаме до момента, в който ти решаваш, че това не е твоето или че искаш да се занимаваш с нещо друго, защото човек като е млад има хоризонт, има много желания и амбиции да експериментира и да пробва себе си. Как точно реши да сложиш края на плановете си - мисля, че ти си учил нещо, свързано с инженерство…

Да, електроника и компютърни науки. Учих го това, като през цялото време знаех, че няма да го работя. Но пък му се наслаждавах, защото ми развиваше мисленето по определен начин. В университета знаех, че съм там не да запоявам или да програмирам, защото то не е нещото, което ме движи. Харесваше ми начина на мислене на инженера, което тренирах в това време да прилагам после в много други неща, с които се занимавам. След като завърших бакалавър и магистратура в Германия, отидох да правя докторантура в Белгия. Тя трябваше да бъде 4 години. Темата пак беше подобна - възобновяеми източници на енергия.

Нещо много актуално…

Тогава беше също много актуално. Правехме огромни модели на немската система за пренасяне на електроенергия, като гледахме къде може да има проблеми. Нашият професор, който беше лидер на групата, даваше съвети на немското правителство какво трябва да направят, защото тогава тръгваше вълната на електромобилите. И въпросът беше, ако всеки има електромобил и го забоде в контакта в 8 часа вечерта какво ще стане, ще издържи мрежата и откъде трябва да се усилят мощностите. Такива неща правихме. Сравнително интересно ми беше, но знаех, че тази научна работа не е моята, защото исках да виждам бързо резултати от това, което правя. Да виждам потребителя как го оценява. Тогава в първата година започнах да правя видео уроци. Първо бяха за сестра ми, но като се поразрасна цялото нещо, прекъснах докторантурата и се върнах в България.

Ще си позволя една лека метафора. Ти си човек, който е като чуждо тяло на тежката и консервативна образователна система, но в крайна сметка успяваш да усетиш и да разработиш една ниша именно в съвременното дигитализирано образование. Трябва ли човек да има антисистемно мислене, за да променя събитията, обстоятелствата и, изобщо, тежки системи като нея ?

Според мен точно обратното. Да, има промени през революция. Те са се случвали исторически погледнато, но повечето са през еволюция. За да можеш да подобриш една система, ти първо трябва да си системен играч, отборен играч и да я опознаеш, да я видиш, да си минал през нея, да си наясно със слабостите й. Само така можеш да я подобриш с Х процента. Повечето хора си представят еволюционни скокове, но това са по-редките случаи. Според мен по-успешните модели и тези, които движат света напред, са по-скоро еволюционни. Някой системен играч хваща и подобрява нещата, вместо постоянните лозунги да разрушим всичко, което имаме - край на учебниците, край на всичко, махаме учителите… Това са неща, които изобщо не са в натурата ми и не смятам, че са правилни, а по-скоро то е да видим какво работи и какво не в момента, какво, да го развием, след което да дойде друг и да направи по-добре нещата, след него трети, четвърти, пети и така.

На какви основни нужди отговаряше при създаването си, да кажем на етап, проект и после при разрастването си Уча.се? Какви слабости на системата компенсира?

Основната слабост е, че, съдейки по себе си като бях ученик. много от нещата, които трябваше да ги уча, не ги разбирах истински, а ги научавах наизуст, за да се справя в училище. Също така, много от нещата, които съм учил, не са ми били интересни и учейки ги, дори съм се отблъсквал от предмета, защото  не виждаш смисъла в момента. Научаваш го заради някакво контролно, през цялото време е един такъв стрес… Един ученик, когато разбере основните неща, преди всичко отпада съпротивата му срещу предмета, не го е страх, защото му е много по-лесно, и има голям шанс да се запали дори по него. Ето един пример с математиката. Първият сериозен сблъсък с нея е при малко по-сложните неща, да кажем, 5, 6, 7 клас, когато освен числа се появяват и буквите x, z и т.н. за първи път. Ако тогава на учениците не им се обясни по правния начин, те казват - това не е за мен. Много хора казват, разбирах я математиката, докато не се появиха буквите в нея. Това е защото, тя не е сложна, но начинът, по който е поднесена в този момент е бил, според мен, недостатъчно разбираем за този човек и у него се появява такава защита. Той няма да си каже, аз трябва да се захвана здраво, да отделя повече време, за да схвана математиката по-добре, защото при мен е проблемът. Напротив, казва си – не, сложно е, не е за мен. Това е първичната реакция на всички нас. Когато четем някаква сложна книга, не си казваме, че не сме на нивото й, но ще се постараем да го стигнем, а започваме да четем нещо по-просто. Това е защита на организма. И когато на учениците не им се представят нещата разбираемо и интересно, защитният механизъм при тях е още по-силен. Така че, това е основната ни роля в началото.

Основният проблем, който решаваме е, че помагаме на учениците да разберат предметите, като им ги обясняваме на разбираем, интересен език, за да се запалят по тях.

Добре, обаче, според теб в момента нивото и качеството на знания в образователната система не тръгна ли в една друга крайност - твърде лекото, лесно, едва ли не забавно поднасяне на информация, която къде върши работа, къде не? По-скоро, да има нещо за учене, но да не се затормозяват много хората. А аз си мисля, че трайните знания са свързани с известна доза вътрешно съмопредизвикване и усилия да ги разбереш. Поне при мен доста пъти се е случвало така да се науча на нещо, което ми остава после трайно в главата.

Нещата, които се учат в училище в момента са горе-долу подобни на тези, които са се учили преди. Факт е, че има малко опростяване, улесняване на нещата. И, да, има такава тенденция и тя е в световен мащаб, не е само тук - малко по-лесни неща да се дават с течение на времето. Но не е нещо фрапантно. Примерно в седми клас преди да се е учили едно, а сега да учим там 5 плюс 6. Изобщо не е такава разликата. Има една постоянна битка за вниманието на учениците в момента, защото докато преди 20-25 години нямаше много с какво да се разсееш, сега всеки се бори за тяхното внимание - игри, компютри, телевизия, какво ли още не. Образованието по същия начин се бори за тяхното внимание. И поради този проблем, всички се опитват да го направят поне малко по-интересно, за да може да са в една лига с игрите и останалите дразнители.

Много ми е интересно какво показват статистическите данни на платформата - в крайна сметка, учат ли или не учат българските ученици? В момента има едно такова широко разпространено схващане, че изобщо не учат, но какво сочи вашия трафик, посещенията и гледанията на Уча.се?

Ще ти кажа при нас как са нещата. Но цялостно дали учат или не учат, от какво зависи? Има една-единствена причина, която е възпитанието вкъщи - как родителите са положили нещата при децата. Един учител няма никакъв шанс с едно дете, което отива в училище и то не знае, защо е там, понеже у тях не само не се говори за образование, а дори обратното - ако му пишат двойка, отиват да се разправят с учителя, и подобни истории. Така че, в семействата, където образованието е ценност, но истинска, което означава, че се говори за това и се полагат се усилия, там детето вижда този път и го следва. Знае, че това е правилно. Затова тези деца учат. В семействата, където то не е ценност, училището просто е мъчение за тях. Те са програмирани по различни начини да разсъждават за него. В сайта това, което разбрахме във времето, пък и аз като се върнах назад, си зададох въпроса, аз като ученик какво исках - да си науча максимално бързо, да разбера урока, и да ходя да играя в футбол. да се срещам с приятели… Така е и сега. Учениците могат да ни отделят определено време на ден, което е разпределено между учебника, тетрадката и нас, и ние знаем, че това прави 20-30 минути на ден. И ние си казахме, че за това време трябва да се справим да им дадем максимално много стойност. Не да ги караме да стоят 3 часа в сайта, защото няма смисъл - то не е и правилно, а по-добре да научат бързо нещата за училище и да отидат да развиват други важни умения за живота: спорт, театър, пеене и др. Това е също толкова важно, колкото да знаеш определението по биология и затова ние гледаме в това време да им свършим максимално добра работа, за да имат време да се развиват. За да дойде в сайта, значи ценностите в семейството са налице и детето притежава правилната нагласа. В училище се справя добре, има самочувствието, а ние му помагаме да продължава да се развива с другите неща.

Ако в семейството на едно дете образованието не се счита за важно, шансът му в училище е почти нулев.